„Керван за гарвани“ на Емине Садкъ има много животи и много лица. Победител в национален студентски литературен конкурс и апокрифно четиво за ценители, за крехката история на съществуването си този роман има вече три издания. Последното излезе съвсем наскоро, в края на март, с логото на издателство ICU. На 15 май в Русе и на 16 май в София предстоят срещи на читатели с Емине и нейната книга.
„Керван за гарвани“ е рисунка на животите ни. В нея с едри щрихи е очертано времето и с тънки, прецизни и детайлни контури нашите души. Като истински керван романът нарежда, тегли и показва съдбите ни, които познаваме, но които не опитваме да променим. История за доброто и лошото, поднесена с много любов и с много болка, в която можем да се видим всички – като индивиди и като общност.
А Емине Садкъ не се вписва в никакви контури. Няма да е пресилено да се каже, че тя е сред най-талантливите съвременни български литературни разказвачи, но не иска да гледа на себе си като на продукт, не събира изречения по пътя и дори няма бележник, на който да записва. Тя е космополит, пътува и живее из целия ни глобален свят, но сърцето ѝ е тук, в Делиормана, който е нейният дворец.
Емине Садкъ е родена през 1996 г. в Дулово, израства Исперих, учи във Велико Търново. Доброволец и организатор на фестивали в България, Чехия и Полша. Между 2017 г. и 2020 г. организира събития, използвайки културното наследство на България като сцена за съвременно изкуство. Публично говори често за важността от децентрализация на културната среда и равния достъп до образование в периферията на България. В момента живее между Амстердам, София и село Гарван, като често пътува с музикални банди из Европа. Бъдещ стопанин на парк за птици.
За пропуканите стени и счупените общества – ето какво сподели Емине Садкъ пред Улица „Култура“:
В предговора към третото издание споделяте, че „Керван за гарвани“ непрекъснато „мърда“ и читателите всеки път добавят по нещо към Вас и към книгата. Какво е то?
Страшно много лична история.
За мен става все по-непосилно да чета световните събития от медии, исторически книги или учебници.
По време на срещите с читателите за себе си откривам, че
истината се крие в различните гледни точки на събитията
И това винаги са различните човешки съдби и ежедневните взаимоотношения на хората във времена като нашите.
И категорично не са цифрите, отговарящи на изстреляните ракети, технологичното надмощие на едните, поставените или непоставените ваксини на глава от население.
Споделените лични истории към „Кервана за гарвани“ добавят много разбиране за човека и неговата обреченост да е част от събития, които не зависят единствено от него, а от всички нас.
Кой е онзи момент, в който човек разбира, че трябва да извади насъбраните в него любов и разочарование и да ги пусне навън в книга?
Опитвам се да не мисля за себе си и света като краен продукт – литература и заглавия. Това осакатява действителността и мен.
Не мога да си нося торбичка, в която да си трупам емоции, образи, изречения, откъслечни разговори и прочее съставни части на текст. Даже и тефтер не мога да си нося.
Обличам разочарованието в ирония, не в кахърност
Но признавам, че има някои герои, които напират да бъдат част от история, в която да продължат да се развиват. И ако героите са достатъчно убедителни и ме склонят да седна, за даги разкажа, със сигурност им давам цялата си любов. Но внимавам да не ги натоварвам твърде много с разочарованията си.
Нужно е да си призная, че разочарованията ми не са малко, но съм по-склонна да ги обличам в ирония, не в кахърност.
Какво още бихте навързали днес на кервана?
Нищо повече. Мисля, че книгата пристигна там, закъдето се беше запътила – издателство ICU и така приключи едно дълго лутане за нея.
В книгата Ви има много болка, но и грижа за времето и мястото, на което се намираме. Имате ли обяснение как е възможно тук да съжителстват едновременно добродетелите на дядо Мухиттин и пороците на Барона?
То е възможно във всеки един от нас, затова и може да съжителства навсякъде по света.
Драмата в едно общество идва, когато порочността се разпознава като позволено и безнаказано състояние, а добродетелите са по-скоро слабост
Подобни модели са в състояние да изкривяват и счупят общества и народи.
Може ли да се променим така, че жертвите на времето и мястото, като Николай, да стават по-малко?
Ние се променяме. И нещата ще стават колкото по-леки, толкова и по-тежки, защото има толкова работа да се върши. Една от тях ще е да изградим чувствителност за хората около нас, за тяхната различност и нужди. Вярвам, че това вече е започнало.
Само жертви на нашите ширини ли са такива хора?
Ако говорим за оставения в провинцията човек, който пораства и остарява в една изолирана от събитията, от държавата, от света действителност – не.
Проблемът не е типичен само за нашето съвремие и не само нашата литература се е занимавала с него. Малко или много всяка държава и нейната литература страда или е страдала от това. По същата причина не може безразборно писателите и техните истории да се разделят на „селски“ и „градски“. Макондо по-малко важен ли е в литературата от Париж? Хората му по-малко хора ли са?
Въпросът обаче за нашето съвремие е доколко се предлага равен достъп до здравеопазване, инфраструктура и образование на тези хора, които по една или друга причина остават да живеят в провинцията.
И доколко същите хора не са държани като крепостни селяни, политически изолирани от света, за да овластяват феодални управления чрез демократичните лостове на гласуването. И доколко ние сме готови да мълчим или да сме слепи за осакатяването на различните места и тяхното население.
Подобни болки и постоянна тирания, както и съпротива или липса на съпротива срещу нея, могат да се преведат на езика на литературата. И е по-добре някой да се опитва да го прави.
Срещала ли сте героите от книгата в реалния живот?
Не всички. На представяния на книгата читателите си признават, че са единият или другият герой.
Каква е оптимистичната Ви представа за България?
Вярвам, че стената започна да се пропуква. Но падането ѝ няма да е за един ден. Това не са нито добри, нито лоши новини, защото времето за безпомощност отдавна е изтекло. И в наш интерес е да не връщаме таласъмите на власт.
Книгата Ви е пропита от любов към Делиормана. Разкажете за Лудогорието, какви са най-хубавите Ви спомени?
В Исперих имаме колоездачен клуб „Димитровец“, с ръководител Димитър Балански, който организираше обиколка на Лудогорието, наречена „Стари столици“.
Като деца карахме с дни. Минавахме по села, полета, възвишения, исторически местности, паметници. Говорихме си с местните хора по време на почивките ни.
Тогава за мен Делиормана се превърна в много специално място. И ми се остави да го обичам, и разбирам, а това е трудна връзка
Ако си представим Лудогорието дворец с много зали, имам чувството, че някой ми е подарил ключовете за доста от тях.
Какво обичате да правите най-много, когато не трябва да правите нещо?
Да откривам нови места, да колекционирам улици.
Кои писатели бихте наредили в списъка на любимите си автори?
Това е като да изредиш хората, които обичаш. Винаги забравяш някого.
Сега ще опитам:
Вислава Шимборска, Мария Степанова, Катя Кету, Марийке Лукас Райнефелд, Мирча Елиаде, Картареску, Даниел Келман, Цветан Стоянов, Йордан Радичков, Йовков, Димитър Талев, Борис Акунин, Евгений Водолазкин, Чехов, Хармс, Никос Казандзакис, Стефан Цвайг, Кафка, Орхан Памук…
И спирам, защото става досадно.
Снимка: Яна Лозева