За да се случат много от нещата, които творците искат, светът първо трябва да оцелее такъв, какъвто го познаваме. Това казва в интервю за Улица „Култура“ скулпторът Евгений Лагутен – един искрен разговор за изкуството, творчеството и мястото на човека в нашия все по-несигурен свят. Творецът говори за пътя от детското любопитство към професионалното изкуство, за търсенето на формата, за емоцията, която вдъхва живот на метала, и за предизвикателствата пред българските творци. Защо понякога празното пространство е също толкова изразително, колкото самата материя, и какво губи обществото, когато изкуството остане на заден план? Четете в специалното интервю на скулптора Лагутен за „Улица Култура“.
Г-н Лагутен, казвали сте, че интересът Ви към скулптурата започва още в детството — с моделирането и леенето на оловни войници. Спомняте ли си момента, в който сте почувствали, че от материал може да създадете нещо, което преди това не е съществувало?
О, това сякаш беше в друг живот. Животът, в който децата нямаха смартфони и компютри, а се разхождаха из училището с разбити колене, с лексикони и картинки от дъвки „Би бип“. Не си спомням точно в кой конкретен момент съм го почувствал. При мен това беше по-бавен и по-комплексен процес, който премина през различни занимания и материали.
Като дете много обичах да рисувам. В началните класове рисувах постоянно, включително в междучасията. Рисувах и по учебниците от библиотеките в класните стаи — по краищата на страниците правех последователни рисунки, които при бързо прелистване оживяваха като малък анимационен филм. Бях изрисувал голяма част от учебниците в училището. Правех и карикатури на съучениците си, децата от класа се събираха около мен и много се смеехме и забавлявахме. Може би още тогава съм търсил формата — как с няколко линии да уловя нечий характер или изражение, без да го осъзнавам.
После дойдоха моделирането и отливането на оловни войници, а след тях — бижута и малки скулптури от механизми на часовници, будилници и всякакви отпадъчни материали. Привличаше ме възможността да съчетая малки части, всяка със свое първоначално предназначение, и от тях да се получи нещо съвсем различно. Постепенно преминах към скулптури от метален скрап и експериментирах с различни материали — керамика, стъкло, полимерна глина.
С всяка следваща стъпка започвах по-осъзнато да усещам материала и възможностите на ръцете си. Нарастваше и желанието ми да създам нещо по-съществено — произведение със собствено внушение и художествена стойност. Така скулптурата постепенно зае мястото си в живота ми. Трудно ми е да посоча къде точно играта се превърна в изкуство — едното бавно прерасна в другото.
Учили сте скулптура в Минск, а след това сте преминали и през ателието на Ставри Калинов. Какво Ви даде академичното обучение и какво опитът, натрупан при учителя?
Академичното обучение може да даде солидна основа, върху която човек да стъпи. Но много зависи от средата и от преподавателите — дали ще събудят любопитството ти и ще ти помогнат да развиеш собствен поглед. За мен ценно беше и общуването с другите студенти. Сред млади, енергични хора попиваш от техния импулс, от търсенията им, от смелостта да опитват.
В академичната среда има един много особен дух — „вибрации“, ако мога така да го нарека. Леко бунтарски, леко авангарден, труден за описване с думи. Именно той те кара да се чувстваш различно там.
За съжаление, не мога да кажа, че попаднах на най-добрите за мен преподаватели. Понякога академичното обучение поставя твърде тесни рамки — започва да те вкарва в калъп, вместо да разширява кръгозора ти. А в изкуството според мен преподавателят трябва да ти даде основа, без да предопределя какво ще построиш върху нея. Един вид трябва да бъде твой навигатор.
Същинския практически опит натрупах в ателиетата на скулптори. Там усвоих техническата работа с материала и тънкостите на занаята. Но много често майсторът те приема не за да те обучава, а за да му помагаш. И това е голямата разлика. Знанията, които е събрал с години труд и опит, не се предават наготово. От теб зависи какво ще успееш да вземеш от присъствието си в ателието — колко си любопитен и наблюдателен, какво ще забележиш и ще запомниш. В този смисъл, колкото и банално да звучи, „занаят се краде“ е съвсем точен израз.
Човек може да прекара десет години в академията и да усвои твърде малко, а за две години в ателието на добър майстор да натрупа безценни знания и умения. За мен именно работата в ателиетата, включително при Ставри Калинов, беше безценна.
Имах късмета да работя с него през последните години от живота му. Беше неповторим чудак и невероятен талант — пълен с творческа енергия и идеи, с невероятен заряд и харизма, страшен техничар и експериментатор. До ден днешен ми липсва. Не минава ден, в който да не се сещам за него.
За жалост, си отиде самотен и тъжен, с усещането, поне в моите очи, че някак бе изоставен от всички. Просто угасна. И до днес според мен талантът му не е оценен така, както заслужава.
Когато започвате нова скулптура, кое идва първо — образът, емоцията, движението или самото желание да работите с материала?
Не може да се отговори еднозначно на този въпрос. Понякога се появява образ. Друг път просто следвам движенията на ръцете си и формата сякаш се ражда от само себе си. Понякога ме води желанието за експеримент — с много ясна представа какво искам да се получи, но и с нагласата, че може да не стане. Началото всеки път е различно. Емоцията обаче винаги присъства. Тя някак върви успоредно с целия този процес.
Дори когато образът се появи още в началото, той се променя по пътя. Окончателния му вид виждаш едва накрая. А емоцията продължава и отвъд него — като послевкус от впечатлението, което е оставил. Формата вече е завършена, но преживяването ѝ още се променя в теб.
В крайна сметка е важен пътят. Там е скрита истината — не винаги в крайния резултат, а именно в пътя към него.
Работите с бронз и месинг — материали, които свързваме с тежест и устойчивост. А във Вашите фигури често има лекота, крехкост и усещане за движение. Как постигате това противоречие между физическата тежест и визуалната лекота?
Може би точно това противоречие ме привлича в тези материали. Бронзът има тежест, но тя не определя непременно усещането, което създава формата. Една масивна скулптура може да изглежда лека, ако в нея има движение, напрежение и баланс.
За мен голямо значение има пространството между формите. Затова моите скулптури се определят като леко деконструирани. Издължаването на фигурата, прекъсването на плътния обем, един наклон или жест позволяват на светлината и въздуха да участват в композицията. Понякога празното пространство носи толкова изразителност, колкото и самият метал.
Търся онзи момент, в който фигурата сякаш още не е приключила движението си. Тя стои неподвижно, но усещаш откъде идва и накъде ще продължи. Може би оттам идва и крехкостта — от чувството, че този баланс е временен, че след миг всичко би могло да се промени. А металът ми позволява да задържа точно този миг.
Кой е моментът, в който разбирате, че скулптурата е завършена и трябва да спрете да я променяте?
Това е един от най-трудните моменти. Винаги можеш да промениш още нещо и невинаги е лесно да разбереш дали го подобряваш, или вече започваш да му отнемаш от характера.
За мен завършеността не означава да съм изгладил всичко. Понякога точно една неравност или привидна несъвършеност носи живота на скулптурата. Ако продължиш да я „поправяш“, можеш да изгубиш онова, заради което си я започнал.
Обикновено ми трябва и малко размисъл — да я оставя и след време да се върна към нея. Ако тогава усещам, че всяка следваща намеса е излишна, спирам. Но съмнението остава. Понякога просто трябва да приемеш, че си стигнал дотам, докъдето тази творба е трябвало да те отведе.
Или в един момент се връщаш, поглеждаш я и тя ти казва: „Недей да ме пипаш повече.“
Когато човек гледа една човешка фигура в скулптура, обикновено търси познати пропорции, лице, жест. При Вашите издължени фигури обаче вниманието отива другаде. Какво търсите в човешката фигура, когато се освобождавате от буквалното ѝ изображение?
В човешката фигура ме интересува онова, което може да се изрази чрез нея — състояние, напрежение, някакъв вътрешен порив. Понякога един наклон на тялото, едно движение на ръката, един жест могат да кажат повече от твърде многото детайли и прекалено реалистичното изображение.
Когато издължавам фигурата или се освобождавам от част от обема, търся да изведа по-ясно определено усещане. Пропорциите се променят според това, което искам да изразя. Важното за мен е фигурата да остане убедителна в своя собствен свят — да почувстваш, че в нея има живот, дори когато анатомията не следва съвсем действителността.
Има и нещо любопитно: колкото по-малко конкретни подробности задаваш, толкова повече пространство оставяш на човека отсреща да открие нещо за себе си. Едно лице определя някого. Един жест може да принадлежи на всеки от нас. Може би търся точно този момент, в който фигурата престава да бъде определена форма и се превръща в близко, разпознаваемо преживяване. А най-важна за мен е емоцията, която оставя след себе си.
Има ли нещо, което скулптурата може да изрази по-добре от живописта, фотографията или литературата?
Трудно ми е да поставям изкуствата в такова съревнование. Всяко има свой език и може да те докосне по начин, по който друго не успява. Но скулптурата има едно особено качество — тя споделя пространството с теб. Има обем, тежест, повърхност. Можеш да я заобиколиш и с всяка крачка тя да ти разкрие нещо различно.
Това прави срещата с нея много непосредствена, почти телесна. Усещаш мащаба ѝ спрямо собственото си тяло, близостта, равновесието. Дори празното пространство в нея има присъствие — погледът ти преминава през него, а светлината и сянката непрекъснато го променят. Има неща, които разбирам с ръцете си, докато работя, много преди да мога да ги обясня с думи.
Може би точно това ми дава скулптурата — възможността едно вътрешно усещане да придобие физическо присъствие. Да застане пред теб и да ти въздейства, без да е необходимо да го назоваваш.
Вие имате и образование по финанси. Как се съчетават вътре във Вас скулпторът и човекът, който разбира от икономическата страна на живота?
Да, финансите са първото ми образование. И двете неща някак останаха да вървят ръка за ръка, макар че не бих казал, че финансите са силната ми страна.
За мен в скулптурата има два потока. Единият е емоционалният — свързан със създаването на творбата. Всичко, което влагаш в нея като чувства, сили и енергия, търсенията, през които преминаваш, целият заряд, който тя носи със себе си. Това е много личен процес, в който даваш форма на нещо, което идва отвътре.
Другият поток е рационалният — свързан с реализацията и монетизацията на скулптурата. Защото все пак искаш тя да бъде оценена до такава степен, че някой да пожелае да я притежава, да я гледа всеки ден и да е готов да плати за нея. Тук вече трябва да мислиш за цената, за представянето ѝ, за това как тя да стигне до своя човек.
И в тази размяна за мен има нещо по-дълбоко. Парите също са време — време, което човек е отделил от живота си, за да ги спечели. Когато купува твоя скулптура, той дава част от своето време срещу чувствата, труда и енергията, които ти си вложил в нея.
Емоционалният поток води създаването, а рационалният прави възможно да продължиш да създаваш. И двата са необходими, макар че невинаги ми е лесно да намирам равновесието между тях.
В едно от интервютата си говорите за трудностите пред българските автори заради липсата на достатъчно развит пазар за изкуство. Какво губи обществото ни от това?
Според мен самото общество в България е изгубено. Понякога, колкото и грубо да звучи, ми прилича на храносмилателни системи с телевизори вместо глави. Сякаш всичко се свежда до това да се нахраниш, да си платиш сметките и да седнеш пред екрана. А потребността от красота, от мисъл, от нещо отвъд ежедневното оцеляване остава някъде назад.
Разбирам, че живеем в трудни, турбулентни времена на войни, несигурност и обедняване. Една епоха си отива, друга идва, а всичко се променя твърде бързо. За много хора животът се превръща в оцеляване. Трудно е да мислиш за изкуство, когато всичко поскъпва, когато се лишаваш от елементарни неща и денят ти минава в осигуряване на най-необходимото.
Но въпреки всичко трябва да запазим човешкото в себе си, усета към красивото, способността да се вълнуваме от нещо извън собствените си нужди. Именно тези неща ни помагат да преминем през трудното, без да изгубим себе си. Не очаквам човек, който се чуди как да плати сметките си, да купи скулптура. Но ми се иска изкуството да остане част от живота му — да има възможност да го срещне, да го почувства, да открие нещо за себе си в него.
Затова липсата на пазар за изкуство е част от много по-дълбок проблем. Обществото губи онова, което една творба би могла да събуди у някого — емоция, размисъл, различен поглед към нещо уж познато. Губи и произведенията, които изобщо няма да бъдат създадени, защото авторът няма средствата, времето или силите да продължи.
В развитите страни има среда, която свързва твореца с хората, готови да купуват и подкрепят изкуство — галерии, аукциони, артдилъри, колекционери, меценати и най-вече урегулиран, работещ пазар на изкуството. У нас според мен на практика не съществува пазар на изкуството като изградена, работеща система. Има няколко действащи галерии, тесен кръг колекционери, няколко търга годишно — и общо взето дотам се свеждат възможностите. Всеки автор е пазар сам за себе си. Сам трябва да намери хората, които биха оценили творчеството му, сам да изгради отношенията с тях и сам да стигне до продажбата.
Затова и толкова много се върти около личните контакти — кого познаваш, до кого можеш да стигнеш, кой ще те представи на подходящия човек. А талантът да създаваш изкуство невинаги върви с умението да го продаваш. Така един автор може да има много какво да даде, но творчеството му да остане затворено в ателието, защото няма кой да направи връзката между него и публиката — да го лансира, да представи работата му и да я продаде. Тогава губят и двете страни — авторът не намира своята публика, а публиката може дори да не разбере, че той съществува.
А и купувачите са твърде малко. Според мен все още малко българи имат изградено отношение към изкуството — интересуват се от него, опитват се да го разбират и са готови да отделят средства, за да живеят с него. Финансовата възможност има значение, разбира се, но има значение и какво място изобщо отреждаме на изкуството в живота си. Това отношение се възпитава с годините, с образованието, с досега до самото изкуство. Когато този досег липсва, трудно може да се появи и потребност от него.
За да се появи истински пазар, трябва да настъпят реални промени — работещ закон за меценатството, стимули за хората и бизнеса да подкрепят автори, повече възможности изкуството да стига до публиката. Може би трябва да мине и някое друго поколение. Но само чакането няма да промени нещата. Трябва да се създадат условия, в които творецът да може да твори, а около него да има хора, които умеят да представят и продават създаденото.
Защото времето и силите, които един автор изразходва, за да бъде сам и търговец, и рекламист, са същите, с които би могъл да създаде следващата си творба. А тя вече можеше да бъде част от нечий живот. Но за да се случи всичко това… светът първо трябва да оцелее такъв, какъвто го познаваме.
Има ли нещо, което все още искате да създадете, но досега не сте намерили точната форма за него?
Има, разбира се. Винаги има нещо, което усещаш, но още не можеш да му дадеш форма. Понякога е съвсем смътно — носиш го в себе си, връщаш се към него, опитваш нещо и разбираш, че още не е това. Не всичко може да се извади насила. Някои неща трябва да узреят и в теб самия.
Може би най-трудно ми е да събера в една творба онова, което в живота съществува едновременно — обичта и страха да не изгубиш, силата и уязвимостта, желанието да задържиш нещо, което знаеш, че не можеш да спреш. С времето тези усещания стават все по-лични. Иска ти се да кажеш повече, но с по-малко средства. Не знам дали има една окончателна форма, която търся. По-скоро всяка скулптура ми позволява да се приближа до нещо, което още не съм успял да изразя докрай. После я завършвам и усещам, че е останало още. Може би точно това ме връща в ателието — следващия път да успея да кажа онова, което този път ми се е изплъзнало.