Мелиса да Коста пред Улица „Култура“: Трябва да върнем простата в отношенията

Мелиса да Коста е най-четеният писател във Франция за 2023 г. и често е наричана най-новото открие на френската литература. През миналата година в родината ѝ са продадени над 1 милион нейни книги.
Още първият ѝ публикуван роман, „Цялата небесна синева“, я изстрелва по върховете на класациите. Книгата беше издадена и в България през март от издателство „Колибри“. Мелиса да Коста има вече седем романа, като у нас предстои да излезе и „Утрешният ден“.
Родена е през 1990 година. Учи икономика и мениджмънт, известно време отговаря за комуникациите на различни организации. И седемте ѝ романа са бестселъри, удостоени с наградите „Ален Фурние“, „Сезам“ и „Бабелио“.
За успеха, който изглежда сюрреалистичен, за най-ценните съвети и силата на простите отношения, ето интервюто, което Мелиса да Коста даде специално за Улица „Култура“.

Госпожо да Коста, Вие сте най-продаваният автор във Франция с над 1.275 милиона книги през 2023 г. Какво означава за Вас на 33 години да сте най-четеният писател във страната си?

Това изглежда много сюрреалистично. Само допреди няколко години пишех за себе си, всичко и без значение какво. Аз съм нормален човек, вече с две деца. Единственото нещо, което се променя, е че сега ми се плаща, за да правя това, към което съм пристрастена – да пиша и да споделям с читателите си по време на срещите и пътуванията. Просто съм щастлива и признателна на всички мои читатели и читателки, които продължават да ми вярват и които следят толкова много моята работа.

Романът Ви „Цялата небесна синева“ излезе в края на март в България. В него Емил и Жоан потеглят без цел и посока. Възможно ли е наистина бягството от реалността, според Вас, или това е по-скоро утопия?

Когато се опитвам да си спомня откъде ми дойде идеята, се сещам за един филм по това време, „Малкият принц каза“, в който се разказва за едно малко момиче, повалено от смъртоносна болест. Родителите му бяха разведени, но решиха, преди то да умре, да заминат тримата и да го заведат сред природата, където да изкара последните си мигове. Точно там, сред природата, се отварят магични моменти.

Мисля, че това беше отправната точка, за да си представя историята на млад мъж, застигнат от Алцхаймер, който решава да избяга накъдето му видят очите.

Не смятам, че успяваме да избягаме от реалността, но смятам, че винаги успяваме да създадем друга и в това е силата на моите герои. Това е и което искам да предам чрез книгите си.

Сравняват ви с Анна Гавалда. Вие споделяте, че сте била вдъхновена от друга много популярна френска писателка, Катрин Панкол. Срещали ли сте се с тях и давали ли са Ви съвети за писане?

Когато пишех в тийнейджърските си години, бях голям фен на Катрин Панкол, която ме вдъхнови много с начина си на писане и на навлизане в психологията на персонажите си. Можах да се срещна с нея, тъй като и тя е публикувана от Албен Мишел, моят френски издател.

Най-ценните съвети, които някога са ми давани, са да остана на земята, да се закотвя за нещо важно и най-вече да не оставям славата да ме отнесе.

В романите си описвате смазващи загуби, но и много щастие. Какво е щастието според Вас?

Забелязвам, че това, което вълнува читателите ми в тези любовни истории, е бавната връзка, нежните отношения, пропити от доброта и уважение. Зачитането на мълчанията и личността на другия. В литературата често историите за любов са разказани под формата на влюбване, внезапно, страстно и много бързо. Обратно, в моите романи героите се уважават дълбоко – ако единият няма желание да говори, другият го приема такъв, какъвто е, приема се ритъмът на останалите и техните нужди. Мисля, че ще е положително отново да ги сложим под светлината на прожекторите, защото в обществото, сериалите или по телевизията изкарваме напред това, което е пламенно, много страстно и силно, което би наранило, затова трябва да наблягаме на простите отношения, които са мили, уважителни и бавни. Хубаво би било да поддържаме това в ежедневието си и аз лично го подхранвам в личния си живот.

Ние непрекъснато се развиваме, в постоянна трансформация сме, растем, разширяваме хоризонта си, съсредоточаваме се върху определени ценности и това, което ни прави щастливи в един момент, не е окончателно и може да ни задуши няколко години по-късно. Щастието е усещането да си на правилното място, да си в пълно съответствие с ценностите си и със стремежите си за този момент.

Това е работа за балансьори – за да намериш щастието, трябва да коригираш съществуването си през целия си живот, да се адаптираш към идеала на дадения момент.

Как създавате героите си и техните истории? Измисляте ли ги или са вдъхновени от реални хора?

Интересувам се много, чета много и се вдъхновявам по малко от различни факти, но също и от хора, които срещам, и от истории, които чувам и които ми разказват. Всичките ми герои са измислени – не съм преживявала историите им. И смятам, че това е най-забавното в това да си автор: да можеш да си играеш с измислицата, да откриваш малко по малко героите си, да влизаш в главата им и да ги виждаш такива, каквито са, с доброто и лошото, което ги оформя.

В книгите си правите много дълбоки психологически портрети на героите си. Откъде черпите познанията си за човешките отношения?

Ценя много автори от различни жанрове: чета писатели, които създават романи, подобни на моите, като трилър или черен роман. Нямам предпочитан автор или литературен жанр, но трябва да има много психология в романите, за да ги оценя, независимо дали става дума за трилър или за съвременен роман. За да остана с тях, трябва да има истинска дълбочина в персонажите и много голяма психологическа част.

Познавате ли български писатели? Имате ли впечатление от България и българските читатели?

За съжаление не познавам български автори, изглежда не са много превеждани на френски. Но ще бъда много радостна да получа препоръки. А България е още една от страните, които трябва да открия.

Ако трябва да отговорите на въпроса кой е Вашият предпочитан писател, кои автори ще поставите в списъка си?

Много ми хареса „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбъри. Харесвам и книгите на Дейвид Фоенкинос и Грегоар Делакур. Всички тези заглавия имат едно общо нещо – говорят за живота в известен психологически смисъл. Класиките, четох ги още в училище, когато беше задължително и това е всичко, признавам. А, и всички Хари Потър!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *