Българските читатели са интелигентни и любопитни, споделя пред „Улица „Култура“ една от най-популярните съвременни румънски писателки Андрея Расучану. Романът ѝ „Непозната форма на живот“ излезе преди седмици на български език, издаден от издателство ICU. На българския пазар е и „Вятърът, духът, дъхът“ (ICU), отличен с наградата на Съюза на румънските писатели за белетристика, наградата на Румънската академия на науките за проза, номинирана е за наградата „София Надежде“, Националната награда за проза „Зиарул де Яш“ и др. Романът е включен в краткия списък на Европейската награда за литература през 2022 г.
Освен художествена литература, Андрея Расучану пише и книги с литературна критика, публикувала е и разкази в различни сборници.
Андрея Расучану ще участва в третото издание на „Литературни срещи“ в София през април. На 5 април, в рамките на формàта, тя ще влезе в разговор с българската писателка Теодора Димова, а модератор на събитието ще е преводачката от румънски език и преподавателка Лора Ненковска.
Г-жо Расучану, очакваме Ви в България в началото на април за събитието „Литературни срещи“. Това няма да е първата Ви среща с българските читатели. Какви читатели са те според Вас?
Така е, през 2022 г. бях поканена да участвам в Коледния панаир на книгата в София. Това беше точно преди на българския пазар да излезе книгата ми „Вятърът, духът, дъхът“. Разказах малко за романа си на румънския щанд. Бях приятно изненадана да видя колко много читатели идват да чуят мен и колегите ми, някои от тях бяха запознати с румънската литература, други не, но важни бяха тяхната готовност и желание да общуваме, започвайки от общия ни читателски опит. А когато „Вятърът, духът, дъхът“ беше публикуван, издателката ми Невена Кръстева ми изпрати няколко снимки на мои читатели от Пролетния панаир на книгата и бях толкова щастлива да видя, че са представители на всички възрасти. Смятам, че българските читатели са интелигентни, имат специфично интелектуално любопитство и са много топли и чувствителни.
Книгата Ви „Непозната форма на живот“ излезе преди няколко седмици на български език. В нея разказвачът говори за „точката, където миналото и бъдещето най-после са се срещнали“. Защо сблъсъкът на мястото и времето е така привлекателен за Вас?
Мисля, че пространството и времето са в наистина променливи договорености и се пресичат по неочакван начин. Съществуват много варианти това да се усети, било то интуитивно или по друг начин. Според мен този парадокс отваря поле за много наративни възможности. Фактът, че моите герои живеят на едно и също място в различни епохи или в различни времеви моменти, не е случаен, всеки живот оставя следи и понякога съдбите ни се срещат при изненадващи обстоятелства. Мисля, че има една нишка, невидима, недоловима, която свързва различни факти в живота ни с живота на другите, без значение от времето, в което са се случили. Всичко е сложна, идеално преплетена мрежа от събития, която никога не засяга само един човек. Затова и Другият е толкова важен, ние понякога забравяме, че не сме само индивидуалности, но сме и част от общности, в най-широкия смисъл на думата.
Ако разширим мащаба на селцето К. до територията на Балканите, на Европа дори, как ще изглежда, според Вас, тази среща на миналото и бъдещето?
Точно това имах предвид по-горе – всички ние сме част от една и съща картина и всички ние носим миналото си, което понякога носи в себе си семената на бъдещето, или, ако трябва да цитирам Шекспир в прочутата реплика на Макбет, в „семената на времето“. Нашата история никога не принадлежи само на нас. Всички ние сме част от по-голяма картина и фактите в живота ни, минали или настоящи, включват епизоди от личната история на други хора. В най-новия ми роман, „Линията на Карман“, младата емигрантка Яна се връща в Румъния, за да събере фактите от семейната си история, надявайки се да открие най-дълбоките си корените и така да си обясни серията от лични провали и неудовлетвореност. Но когато е обратно в Румъния, в Галац и селцето К., тя открива, че предците ѝ също са били имигранти, бедни италианци, дошли от Молдова в средата на 19. век. Тяхната имигрантска история също е разказана в книгата и Яна открива, че връзките в пространството и времето са много по-дълбоки и обширни, отколкото тя някога си е представяла.
Аз мисля, че миналото винаги е с нас, че то е част от нашите животи, но смятам, че и настоящето е скрито, маскирано в миналото, ние само трябва да обърнем внимание, за да видим нишката, която свързва всичко.
Могат ли литературата, разказът или просто думите да бъдат по някакъв начин спирачка за преходността на битието, която описвате?
Бих казала, че литературата е главният, най-важен начин, с който да се направи пробив в нашите преходни съдби. Историята, разказът винаги са били начинът да освободиш себе си от „терора на времето“ – изразът принадлежи на Мирча Елиаде. Но това не е само начин да се освободиш от времето, да се прехвърлиш във време без продължителност, но е и начин да оцелееш – в колективното съзнание, в общата памет – след смъртта. Оцеляване чрез литературата, това е нещото, което всички писатели, минали и настоящи, в целия свят са постигнали.
Вие сте известна и награждавана писателка. Какъв е смисълът на книгите днес, във времето на изкуствения интелект и дигитализацията, когато няма нужда от много думи?
Аз лично съм от тези, които вярват, че изкуственият интелект може да бъде много полезен инструмент, но както всички технологични инструменти, може да бъде и много мощен и опасен в зависимост от това как се използва. Не мисля, че е обосновано да се използва AI, за да се замести нещо, което е главно субективно, което е човешки опит – както писането. Смятам, че тогава нещата се обръщат в нещо чудовищно, в хюбриса на нашето време, ако щете. Аз дори смятам, че не трябва да използваме изкуствения интелект за литературен превод, има широк дебат и за това, тъй като преводът е второто писане на текста, много лично, субективно упражнение на компетентност и талант. Книгите и писането са резултат от човешката интелигентност и чувствителност и това не може да бъде заместено от нищо.
В романа си „Непозната форма на живот“ описвате опустошителни гранични ситуации. В една от тях ли е светът в момента?
Смятам, че човешката история е поредица от кризи и критични времеви периоди. Най-важното е как ние преминаваме през тях. Да, мисля че преминаваме през трудно време, след глобалната санитарна криза, по време на пандемията, изправени пред обща много опасна тенденция за връщане на екстремистките нагласи, които винаги имат опустошителни последствия, тенденцията към радикализъм, голямото разделение между различни сектори на обществото, и главно, липсата на автентична емпатия, бих казала, въпреки че всичко, за което говорим, е именно емпатия.
Работите ли върху нова книга в момента и ще продължите ли историите от предишните?
Да, започнах нов роман, обикновено преди да завърша предишния вече имам сюжета или основните идеи за следващия. Но трилогията свършва тук, това е нов роман, различен от историите и вселената К.
