През XIX век Ориентът се превръща в един от големите образи на европейското въображение. Писатели като Шатобриан, Ламартин, Нервал, Флобер и Готие пътуват до Константинопол, Кайро или Алжир и превръщат преживяното в литература. В техните произведения Изтокът често се оказва не толкова реално място, колкото пространство на екзотика, фантазии и устойчиви представи за „другия“.
На този фон се появяват и жените пътешественички. Те прекосяват същите морета и посещават същите земи, но в някои случаи могат да надникнат в пространства, недостъпни за мъжете — хареми, бани и женски домове. Това им позволява да наблюдават живота отвътре. Но дали този по-близък поглед ги освобождава от ориенталистките клишета?
Именно този въпрос разглежда Амел Аит-Хамуда в материала си „Voyageuses en Orient : entre émancipation et clichés“, публикуван в ActuaLitté на 19 август 2026 г.
Лейди Мери Монтегю — пионерка на женския поглед
Една от първите значими фигури е английската аристократка Лейди Мери Уортли Монтегю. Между 1716 и 1718 г. тя придружава съпруга си, британски посланик в Османската империя, в Константинопол.
От престоя си оставя „Писма от турското посолство“, публикувани посмъртно през 1763 г. Те са сред първите светски произведения, написани от жена за мюсюлманския Ориент.
Особеното в нейните писма е възможността да види онова, което мъжете пътешественици обикновено могат само да си представят. Монтегю посещава хареми, обществени бани и други пространства, затворени за европейските мъже.
Там тя открива жени, които не отговарят на популярния в Европа образ на безправната и напълно изолирана ориенталска жена. В текстовете ѝ те могат да бъдат образовани, влиятелни и свободни. Така личният ѝ опит поставя под съмнение част от разпространените представи за полигамията и женското „затваряне“ на Изток.
Първите франкофонски пътешественички
През XIX век традицията се разширява. Сред ранните франкофонски авторки са графиня дьо Ла Ферте Мьон, баронеса Волфрадин дьо Минутоли и Ида Сен-Елм.
Те пътуват през Мала Азия, Египет и Алжир и публикуват разкази за преживяното. Днес тези текстове са сравнително малко познати, но поставят въпроси, които ще останат важни през целия век: различава ли се женският поглед от мъжкия, дава ли достъпът до женските пространства по-различно познание и възможна ли е солидарност между западните пътешественички и жените, които срещат?
Именно тук се проявява сложността на женския поглед. Полът променя начина на пътуване и наблюдение, но не заличава автоматично различията в класа, произхода и културата.
Сюзан Воакен — пътешествието като еманципация
Сюзан Воакен заема особено място сред тези жени. Тя не произхожда от аристокрацията или заможната буржоазия, а от парижките народни среди. Журналистка и писателка, тя е член на сенсимонисткото движение — утопична и феминистка общност, която изпраща мисия в Египет.
През 1834 г. Воакен заминава за Кайро, където остава до 1836 г. и работи като акушерка. По-късно описва преживяното в книгата „Souvenirs d’une fille du peuple ou la Saint-Simonienne en Égypte“, публикувана през 1865 г.
Отношението ѝ към египетските жени е противоречиво. Тя критикува начина им на живот и възприема традиционното облекло като знак за ограничение, но едновременно с това забелязва активното им участие в обществения и икономическия живот и проявява съчувствие към съдбата им.
Значението на нейния разказ е и в социалния произход на авторката. За разлика от много западни ориенталисти, тя не гледа на Египет от позицията на аристократ или привилегирован пътешественик. Книгата ѝ е адресирана именно към жените, за които тя пише и които се надява да бъдат благосклонни към нейния разказ.
Люси Дъф-Гордън — живот между два свята
Англичанката Люси Дъф-Гордън пристига в Египет през 1862 г., след като заболяване я кара да потърси по-благоприятен климат. Тя се установява в Луксор и остава там до смъртта си.
Дъф-Гордън научава арабски, потапя се в местната култура и създава близки отношения с египтяните. Нейните „Писма от Египет“, адресирани до семейството ѝ в Англия, са ценни най-вече с историите, които тя събира от хората, сред които живее.
Тя не приема автоматично западната представа за воала като знак за затвореност. За нея той може да бъде просто част от облеклото и ежедневието.
Но и при Дъф-Гордън няма пълно освобождаване от предразсъдъците. В някои описания местни религиозни обичаи продължават да изглеждат „странни“ и чужди. Близостта с друга култура следователно не означава непременно пълно преодоляване на собствените културни нагласи.
Амелия Едуардс — възхищение към древния Египет
Амелия Едуардс е писателка, журналистка и художничка. През 1873–1874 г. тя пътува по Нил от Кайро до Абу Симбел. От това пътуване се ражда „A Thousand Miles Up the Nile“, публикувана през 1877 г.
Книгата бързо се превръща в класически пътепис, оценен заради познанията, хумора и илюстрациите, които Едуардс сама създава.
Пътуването променя живота ѝ. Впечатлението от древните паметници я превръща в страстен защитник на египетското наследство. През 1882 г. тя основава Egypt Exploration Fund, организация, която подпомага археологическите разкопки и допринася за развитието на египтологията.
Но и нейният поглед остава противоречив. Едуардс изпитва огромно възхищение към древния Египет, докато отношението ѝ към съвременните египтяни е далеч по-критично. Миналото изглежда величествено, а настоящето често е представено като негов блед остатък.
Така нейният пътепис показва една от характерните черти на европейския ориентализъм — възхищение от древната цивилизация, съчетано с подценяване на живото общество, което я наследява.
Ида Пфайфер — свободата да пътуваш сама
Историята на австрийката Ида Пфайфер е различна. След неуспешен брак тя отглежда сама двамата си синове, а на 45-годишна възраст решава да изпълни детската си мечта и да пътува.
През 1842 г. заминава за Йерусалим. Следват множество експедиции из Ориента, Скандинавия, Исландия, Южна Америка, Таити, Китай, Индия и Месопотамия. Пътува сама, без мъжки придружител — нещо изключително необичайно за времето си.
Пфайфер посещава харемите на заможни семейства, но също така живее сред обикновени хора и споделя храната и подслона им. От тези пътувания произлизат няколко книги, сред които „Voyage d’une Viennoise autour du monde“ от 1850 г., която я прави известна в Европа.
Нейната независимост обаче не означава непременно по-либерален поглед към ориенталските жени. Напротив, описанията ѝ често са сурови и ги представят като пасивни, затворени и лишени от амбиции.
Това е важен парадокс: една жена може да нарушава ограниченията на собственото си общество и едновременно с това да гледа на други жени през стереотипите на своята епоха.
Изабел Еберхард — опитът да станеш „другият“
Сред всички тези пътешественички Изабел Еберхард стига най-далеч в опита си да прекрачи границата между наблюдател и наблюдаван.
Родена в Женева през 1877 г., тя още млада се отправя към Алжир. Научава арабски, приема исляма и избира живот, далеч от европейските норми. Облича се като мъж, носи бурнус и тюрбан и използва името Си Махмуд.
Еберхард пътува из отдалечените райони на Южния Алжир, живее сред племената и споделя начина им на живот. Нейното творчество включва дневници, разкази и кореспонденция. Тя не просто описва Ориента — опитва се да живее в него.
Тази позиция я превръща в необичайна фигура на границата между Европа и ислямския свят, между женското и мъжкото, между литературата и живота.
В същото време и нейният поглед не е лишен от противоречия. Тя се възхищава на исляма и на хората, сред които живее, и е чувствителна към несправедливостите на френската колониална система.
Но отношенията ѝ с френската администрация също са сложни и понякога тя търси нейното съдействие.
Еберхард умира едва на 27 години, отнесена от внезапно наводнение в пустинята. Творчеството ѝ остава незавършено, но постепенно е преоткрито като един от най-необичайните гласове на женското пътешественическо писане.
Различен ли е женският поглед?
Историите на тези пътешественички показват, че няма единен „женски поглед“ към Ориента. Техните книги и писма са различни, понякога противоречиви. В тях има любопитство, възхищение, съчувствие и желание за освобождаване, но също така предразсъдъци и представи, характерни за европейската култура на времето.
Все пак едно ги отличава от много от мъжете пътешественици — възможността да влизат в женските пространства. Там, където мъжете могат само да предполагат какво се случва зад стените на харемите и баните, жените могат да разговарят с местните жителки и да наблюдават живота им непосредствено.
Този достъп понякога им позволява да разрушат утвърдени митове за „ориенталската жена“. Но не ги прави автоматично по-обективни или по-справедливи. Примерите на Ида Пфайфер и Амелия Едуардс показват, че и жените могат да възпроизвеждат етноцентрични представи.
В крайна сметка пътеписите на тези жени са интересни не само като свидетелства за Ориента, който са видели, но и като огледало на Европа, която са носили със себе си. В тях се срещат любопитството към непознатото, стремежът към лична свобода и ограниченията на една епоха, в която представата за „Другия“ често е била неразделна от представите за власт и превъзходство.
Както заключава Амел Аит-Хамуда, ориентализмът не е просто въпрос на пол. Той е начин на мислене и отношение към „Другия“. А книгите на западните пътешественички са ценни именно защото показват колко трудно е да погледнеш към чуждия свят, без да го пречупиш през собствения си.
Източник: Амел Аит-Хамуда, „Voyageuses en Orient : entre émancipation et clichés“, ActuaLitté, 19 август 2026 г. Прочети оригиналния материал в ActuaLitté